Тримата братя и златната ябълка

В далечни времена имало една жена с трима сина. Те живеели в спретната къщаичка с голям двор, от който се прехранвали. В най-далечния край на двора имало едно старо и прастаро дърво. И не какво да е дърво, а ябълково. Това старо дърво раждало веднъж в годината по една златна ябълка. За нещастие обаче, една хала научила за този чуден плод и всяка година идвала, та обирала ябълката.

Наближил денят, в който идва халата, и Големият брат рекъл:

– Мале, дай ми един нож и орехи, че ще отида да вардя ябълката – да ти я донеса, да и се порадваш.

Приготвила майката, каквото и заръчал. Взел момъкът торбичката и отишъл под ябълковото дърво. Поогледал се, помотал се, па седнал и захванал да троши орехите. В това време в далечината се задал облак, който приближавал бързо и ставал все по-голям. Но момъкът, захласнат в трошенето на орехи, не забелязал нищо.  Халата доближила дървото и грабнала ябълката, докато Големият брат се усети, си отишла. Докривяло на момъкът и  си отишъл у дома си, а на майка си рекъл:

– Мале, не можах да опазя ябълката, халата дойде и я взе.

Неусетно изтекла една година. Наближил денят, в който идва халата, и Средният син рекъл на майка си:

– Мале, дай ми един нож и орехи, че ще отида да вардя ябълката.

Отишъл той и започнал да троши орехите. Трошил и чакал, чакал и трошил, докато неусетно се унесъл в дрямка. Спуснала се тъмна мъгла. Халата дошла  и грабнала ябълката. По зазоряване се събудил момъкът и видял, че ябълката я няма. И така и вторият брат не случил да опази, каквото си бил намислил.

На третата година най-малкият син рекъл:

– Мале, дай на мене ножа, аз да отида да вардя ябълката! Може да имам повече късмет от братята си.

Когато отишъл там, той се качил и седнал на дървото – да не заспи, ако седне под него. Чакал, чакал момъкът и по едно време гледа – в далечината нещо святка и гърми, гърми и святка, облак се носи, бързо приближава. Настръхнал той и зачакал. Дошъл облакът съвсем до дървото и спрял. Не се мотаел Малкият брат, замахнал с ножа и пробол халата. Изревала тя от болка и се върнала назад. Момъкът откъснал ябълката и я отнесъл на майка си.

На сутринта обаче, Малкият брат не бил спокоен – само за халата мисли, мира не може да си намери. Решил се и поканил братята си да отидат и да я намерят.

Тръгнали по дирите на кръвта. Вървели, вървели и стигнали до една дупка, в която свършвали следите. Разбрали, че намерили, каквото търсят. Огледали се наоколо и Малкият брат предложил да спуснат един от тях долу в дупката. Големият казал него да спуснат. Като го спуснали до средата, той се уплашил и заклатил въжето, и другите го измъкнали. Тогава средният склонил него да спуснат. Но като го спуснали до средата, и той заклатил въжето, та другите се принудили да го извадят. След това малкият рекъл:

– Аз ще сляза долу, като поклатя въжето, спускайте ме, спра ли, почакайте малко.

Завързал се той за въжето и братята му започнали да го спускат. Спускали, спускали, докато стигнал дъното. Развързал въжето и се огледал. Намерил къщата на халата. Приближил се и надникнал през прозореца. Видял в стаята да седят три девойки. Най-голямата си играела със златна ябълка, и втората също, а най-малката нямала златна ябълка да си играе, та си играела със златен плъх на златна тепсия. Той се обърнал към нея и викнал:

– Девойко, отвори ми вратата да вляза!

Най-голямата му отвърнала:

– Върни се назад! Майка ни ходи две години наред, да ни донесе по една златна ябълка. Тази година се върна без ябълка и с рана. Сега лежи болна и люта. Ако ти отворим да влезеш, цял ще те глътне!

Той рекъл:

– Или ми отворете, или ще разбия стъклото и ще вляза!

Тогава станала най-малката, та му отворила. Влязъл той и право при халата. Убил я и завел трите сестри при въжето.  Завързал най-голямата и заклатил въжето, а братята му започнали да дърпат и я измъкнали горе. След това завръзал средната, и нея измъкнали. Когато останал долу с най-малката девойка, той и казал:

– Ако те завържа и братята ми те издърпат горе, щом те видят – ще се скарат за тебе. Ако вържа себе си и изляза,  ти пък няма да искаш да излезеш после. Ще вържа тебе, а те, ако ме обичат, ще извадят и мен.

Девойката му отговорила:

– Вземи този пръстен, давам ти го. Ако ме изнесат горе и се скарат за мене, аз ще поискам да ми направят дрехи самотворни, който ми направи такива дрехи, него ще взема. Ти ще постоиш малко долу. Ако не поискат да те изнесат, ще паднеш още по-надолу. Там има два овена – един бял, един черен. Ако паднеш върху белия, той ще те изнесе на бял свят, ако паднеш на черния, той ще те отнесе в долната земя.

Кимнал момъкът, поклатил въжето и братята му я измъкнали. Видели девойката и в този миг започнали да се карат кой да я вземе. Забравили за Малкия брат. А той постоял малко време, почакал, и изведнъж започнал да пада надолу. Спуснал се право върху гърба на черния овен, който мигом побягнал към долната земя.

Бягал, бягал и спрял. Слязъл Малкият брат на долната земя и тръгнал по света. Видял един град и се запътил към него. Потропал на първата врата. Отворила му една баба и го поканила да отседне у тях. Нямало никого в къщата, бабата била сама. Започнала да меси хляб за вечеря и се разплакала. Сълзите и падали в брашното и тя омесила хляба с тях. Малкият брат се зачудил и попитал:

– Бабо, защо месиш хляба със сълзи?

– Ех, синко – въздъхнала тежко бабата –  как да не меся със сълзи, като имам шест деца! Всички чешми в града са пресъхнали. Има една хала, която е запречила извора и не ни пуска да си налеем вода, ако не и дадем човек да изяде. Аз давах, давах – издавах се, а тя – ето, вече година как не ни пуска да си налеем вода. Сега царят ще изпрати дъщеря си, за да я глътне халата, и тогава целият град ще си налее вода.

Дожаляло на Малкият брат за мъката на тези хора. Попитал бабата за царския палат и се запътил натам.

Стигнал и сварил царската дъщеря да се качва в каретата, качил се той и тръгнали заедно към халата. Пристигнали и седнали да чакат. Положил юнакът глава върху скута на царкинята и задрямал. В това време халата излязла от ямата и се спуснала към царкинята, да я изяде. Царкинята се вцепенила от ужас и заплакала. Една сълза се търкулнала и капнала върху лицето на Малкият брат, та го събудила. Скочил той, грабнал ножа и пробол халата. Събрали се хората от града преместили скалата, с която халата била затиснала извора и водата потекла. Зарадвали се всички.

– Жив да си юначе. – Казал царят – каквото  си избереш от моето царство, твое ще бъде. За добрината, която ни стори, ще те даря богато и пребогато.

– Нищо не искам на тоя свят, искам да изляза на моята земя.

– Ако намериш някого, който да те изнесе, аз ще да дам всичко, което дотрябва.

Тръгнал момъкът из града и започнал да разпитва. Един дядо го посъветвал:

– Край града има едно дърво голямо, на него мъти орлица и все не може да отгледа орлета. Иди там, може би ще намериш средство за излизане.

Отишъл той под дървото и легнал, та заспал. По едно време орлетата се разпищели и той се разбудил. Погледнал нагоре и видял триглава змия да се вие около дървото. Всеки път щом се излюпвали орлета, тая змия ги изяждала, та затова орлицата не можела да си ги отгледа. Взел ножа юнакът, замахнал силно, та отсякъл и трите глави с един удар. Още не се отърсил от бедата, ето ти нова. Видели орлите от висините, че има суматоха около тяхното дърво, чули, че пищят жално орлетата. Спуснали се стръвно надолу, да убият момъка, задето разпищял орлетата, но тогава малките, рекли:

– Не бива тате, и ти, мале, тоя човек ни отърва от змията и ни спаси, за да сме живи сега.

Орлите погледнали благодарно момъка и рекли:

– Ей, побратиме, какво добро искаш да ти сторим?

– Нищо не искам. Искам да ме изнесете на горната земя.

– Да те изнесем! Намери девет крави ялови, всяка по девет години да е ялова, храни ни цял месец. Направи един сандък с железни вериги, сложи в него месото, що остане, и седни при него. Напълни и един мех с вода. Ние ще преметнем на рамо веригите и ще те понесем. Когато кажем „га“, ще ни дадеш месо. Когато кажем „пию“, ще ни дадеш вода.

Приготвил Малкият брат всичко, както му било поръчано. Понесли се нависоко орлите. Когато казвали „га“,  момъкът им давал месо, когато кажели „пию“, момъкът им давал вода. Летели, летели, запасите свършили. Казали „га“ орлите, взел момъкът ножа и отрязал мръвки от краката си. Най-после излезли на горната земя орлите. Оставили момъкът и преди да си тръгнат го попитали:

– Побратиме, от какво беше онова месо, което ни даде най-последно.

Той им отговорил:

– Побратимовци, ще ви кажа: понеже запасите свършиха, отрязах го от нозете си, та ви го дадох.

Те тогава му рекли:

– Побратиме, да знаехме, че ти си толкова сладък, щяхме да те изядем още под дървото!

Сбогували се и орлите полетели към орлетата си, а Малкият брат се запътил към дома си. Като се прибрал, заварил братята си да се карат за най-малката девойка. И двамата нея искали. А тя повтаряла:

– Аз искам дрехи самотворни – рекла тя, - който ми ги направи, него ще взема.

Изправил се юнакът пред всички, усмихнал се и погледнал пръстена, който му била подарила девойката. В тоз час дрехите се направили. Девойката го прегърнала и заживели дълго и щастливо.